четвъртък, 20 ноември 2014 г.

СРЕЩУ СИЛАТА НА ЗЛОТО - ЧОВЕКОЛЮБИЕТО



134 години от рождението на Йордан Йовков


През 80-те години на миналия век с Ивайло Петров често сме приказвали за Йордан Йовков. Питал съм го познава ли цялото му творчество или ако е изчел всичките му съчинения, кое му харесва най-много и цени най-високо. Питал съм го какво ли не за нашия класик и все по различни поводи. Отговарял е кога с едно-две изречения, кога по-надълго, кога като човек, комуто е ясен писателският занаят, на който се е посветил и той самият. Ивайло е общителен човек, но не е хлевоуст събеседник. Винаги си мери приказката, а мисленето му е афористично. „Йовков ми е близък като съселянин, всеки път, когато го чета, имам чувството, че един стар и мъдър човек от Добруджанския край седи до мене и ми говори за преживяванията си – казва Ивайло Петров. – Чета Йовков и усещам, че има един любим художествен похват – да контрастира, да довежда героите си до катарзис, в стила на християнската изповед. Тоест, читателят ги разбира, съчувствува им, когато осъзнават греха си.”
В разговорите ни е ставало дума и за това – какво е въздействието на Йовков върху нас, какво ни внушава, как ни влияе той. Според Ивайло Петров Йордан Йовков ни казва да откриваме злото първо в себе си, тъй като личното зло е извор на обществените лошавини. В същото време мнозина от героите му губят сили в необуздани и гибелни страсти, но те не отблъскват читателя. Той ги приема такива, каквито са, и е склонен да им прощава. Така е защото Йовков облъчва тези герои с благородство и ги тласка сами да осъзнаят сами да осъзнаят греховете си. Като пример Ивайло Петров посочва Индже и Иван Белин. У тях и у много други герои срещу силата на злото се възправя достойнството и добротата на човека, с една дума – човеколюбието.
Ивайло Петров с досада говори как между 1944 и 1956 г. наши литературни критици и историци обявяват Йовков за буржоазен, антисоциален писател. Според него, Йовков е, тъй да се рече, буржоазен естет-педант, болезнено взискателен най-напред към себе си. Той е върл противник на словоблудството и ни завеща своята преданост и обич към словото. Да се твърди пък, че е антисоциален писател означава да се отрича, че е хуманист и живее с въжделенията на народа. Той в никакъв случай не стои над социалния живот на героите си. Тъкмо затова от него знаем толкова много за храбростта и подвига на българския войник, за неговите Серафимовци и самотници, за хората, обречени на невежество и социална нищета.
Неведнъж сме приказвали с Ивайло Петров за женския чар, за героините на Йовков, за магията, с която привличат околните и на първо място мъжете. Спираме се предимно на образа на Сарандовица от „Вечери в Антимовския хан”.  „Май няма друга творба в нашата литература с атмосферата на една толкова свенлива и скрита еротика – мисли моят събеседник. – Виждаме как всички се влюбват в кръчмарката, ставаме свидетели на душевните им терзания, но никой не смее да изрази чувствата си. Женският чар стъписва мъжете, прави ги деликатни и етични, чужди на цинизма и арогантността.”  Всяко докосване до Сарандовица води до трагични последици, казва Ивайло Петров. Едни ще поругаят семейната си чест, други ще се мятат в душевни страдания през целия си живот, а някои ще изпаднат в разруха и гибел.
С Ивайло Петров сме стигали и до въпроса примирен ли е със злото Йовков като писател, безропотно ли стои срещу него. Изпраща ли ни послания как да живеем, как да се борим със злото? Няма обяснение, няма и точен отговор. Героите на Йовков не се вторачват в бъдещето, а се държат като хора, всеки по свой начин, в настоящето. В него е живота им, надеждата им. В него намират те нравствени сили да го осмислят и да се справят със злото.
Какъв е моят извод след тези разговори? Какъв паралел мога да направя? Йовков възпява човека и труда в стара и нова Добруджа и разкрива тяхната нравствена зависимост. Ивайло Петров е сроден с тая земя, с нейния дъх и плодородието й, но изстрадва мъчително отчуждението на селянина от нея. Според него угасва една извечна обич и една епоха. Йовковият Вълкадин реди трудните си въпроси към Бога:”Защо, Господи, защо?” Ивайло Петров и неговите герои страдат от тоталитарния догматизъм и насилие, смачкали изконните човешки добродетели. Йовков тъгува, че се топят патриархалните нрави и святото триединство – човек, труд и природа. Ивайло Петров негодува и едновременно се бунтува срещу тъжното и смазващо явление – миграцията, осиротяването на земята, замирането на живота в селата, където е цъфтяла примитивна, но и свята българска култура.   
    Драгни Драгнев