вторник, 13 октомври 2015 г.

НЕБЕСНИЯТ ПРОЗОРЕЦ НА ЕСЕНТА




Актуално есе

Есен е… Едвам припламват посърналите листа на дървесата, падат и шумолят в нозете ни. Угасват тревите, които довчера развяваха коси навсякъде. Есента люлее шарено ветрило между земята и небето. Вие и извива хоро по пътища, поля и хълмове, шета от  изгрев до залез, задъхва се, но не спира… Ту блясва слънцето над главите ни, ту рогата на облаци затрупват погледа. Подвижен пейзаж. Взираш ли се по-дълго, замъглява очите ти…

Есен е… Небесният прозорец бавно се притваря. Никой не се наема да удържи юздата на вятъра… От всички страни приижда чудна мелодия. Полъх от вълшебството на есенното време. Чуваме как сеялката на дните припява и изсипва житни зрънца – да   взриви нивята и над зелените им пламъци да прелитат отмалели птици. Утре животът ще се възражда, младостта ще бушува…

Нещо си отива… Щурецът, който разгръща увлечено нотна тетрадка и свири на цигулката си, въздъхна и се изгуби. Той ни говореше за радостта от живота, за търпението да живеем и да се обичаме…  Казваше ни, че любовта е тъжна и кратка песен, която идва, завладява душите ни и си отива…

Виж… Лозарят слиза с пълни кошници и бъчви по хребета на деня.
Едва удържаме тежестта на зрелите плодове, които ражда земята ни. Орачът тръгва на път да стигне хоризонта. Сеячът върви запъхтян подир него да нарами браздата му. Време за труд, за радост и утеха, за надежда.

Есен е… Ала не искам да мисля за есента на моя живот. Боли ме тази мисъл, тресе ме, разнищва душата ми. Ще ме събори. По устните и по очите ми полягат нови капчици печал. Боли ме. От болката пониква сняг в косите ми…

За мен есента винаги е започвала със сладкия и лепкав дъх на гроздобера. С отлитането на щъркелите и лястовиците.  С неудържимия листопад на уморените дървеса, когато слънцето все повече снижава рамо към залеза…
Владенията на есента. Те са по-високи и стигат по-далеч от измеренията и обсега на другите сезони. Те слагат знаци навсякъде, във всичко, което ни заобикаля, и дълбоко в нас.
 Есента дава простор на ветровете и едновременно ги държи здраво като ездач в ръцете си. Тя мами с тежките си небеса, със златните късчета топлина, с полуусмивката си. От всеки клон, от всеки стрък и тревица капе радостта и тъгата на земята. В това шествие има гордост, успокоение, мъдрост, копнеж и красота… Има благодарност и надежда за корена. Както и за човека, за бъдещето…
Есента говори и пее, закачливо привързва пъстра забрадка, праща ни много здраве и дълго кръстосва своите владения. И никому не ги отстъпва.
А ние – не сме ли оплетени във владенията на есента? Не сме ли нейни господари и слуги? Не сме ли подбудители на нейното възкачване и възцаряване? Не се ли втурваме в прегръдките й, не черпим ли кураж и сила от енергията в утробата й?

Откакто свят светува, българинът вдига сватби наесен, когато прибере всичко, което е родила земята му, и избърши челото си накрая. Когато чуе гласа на прекипялото вино. Когато удари барабанът на дъждовете и довее уханието на далечни снегове.  В дома на българина  тогава влиза  булката, младоженката, невестата – да сложи началото на нов живот, да мине под дъгата на нова радост и грижа, да напълни този дом със слънчица и люлчини песни. С кротки, гальовни и топли думи. С обич. С почит. С лъчезарни небеса.

Ние, хората, не сме ли сраснати и слети с есента както птицата и дървото? Или като зрънцето, ударило юмручета в пръстта, за да пусне коренче и да скочи от пръстта към слънцето? Не повтаряме ли капризите и полутоновете на есента, не носим ли тъгата и проблясъците в нейната душа?...

И гледай как в обятията на есента и по  челата ни наведнъж потъмняват дълбоките пазви на земята… Но виж още как над нея, посред нивята,  вече пъплят зелени стъбълца  и развяват байрячета… Чуй как припяват нашите очи и стъпки между тях…Виж отново – въззема се  животът… Събира се в кръвта и сърцата ни светът… И вместо да крачим, вдигаме криле… Есен е…
 
Драгни Драгнев