вторник, 3 май 2016 г.

Кристин Димитрова един ден в Добрич


Кристин Димитрова ще бъде в Добрич на 5 май т.г., за да се срещне със своите почитатели и приятели на писаното слово. Срещата е по инициатива на Община Добрич и ще се състои от 18.00 ч. в Огледална зала „Нели Божкова“.
Кристин Димитрова е поет, прозаик, преводач и преподавател в катедра „Западни езици“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Иронията, лекотата и овладяната ерудиция, присъщи и за текстовете й, вървят заедно с едно неподправено смущение от всяко внимание, отправено към нея. Чела е поезия на много места, пред различни публики, но най-много й харесва в Съединените американски щати - там усеща, че публиката е непредубедена. Знае, че светът не е само това, което се вижда. Член е на Българския П.Е.Н. клуб и на Сдружението на българските писатели и е събрала много награди, включително и международни, за труда и иновативните си идеи. Нейни стихове и разкази са публикувани в антологии и литературни издания в Англия, Германия, Франция, Италия, Австрия, Холандия, Русия, САЩ, Канада и мн. др., преведени са на 21 езика.
В свое интервю Кристин Димитрова споделя: „Прозата трябва да разказва история и във всеки един момент да шепне на читателя, че ако сега затвори книгата, ще изпусне най-интересното. Поезията е по-статична. В този смисъл прозата прилича на филм, а поезията на фотография. Прозата изисква и повече логика…
Когато беше в България, Ник Мейсън каза, че дългият концерт е по-добър. Има време да изпуснеш палките, да си вземеш нови, да сбъркаш и да се поправиш. Има нещо ужасно в поезията, което може да бъде обяснено с ритуала на „сваляне на металите", описван от древните митологии. При срещата си с оракул, богиня или друго висше същество, трябва да си свалиш дрехите, сандалите, всичко по себе си. Последното, което сваляш, са металите. Металът е символ на разкрасяването, на престижа и почестите, всичко ценно, което притежаваш. И като го свалиш, вече си никой. Няма на какво да се позовеш, няма как да се опреш на някакъв обществен критерий, който да потвърди, че си някой. Поезията изисква това сваляне на металите, събличането и поклона. Когато си гол, ставаш беззащитен и безпомощен, но ако не стигнеш до там, значи нищо не си направил.“