вторник, 23 май 2017 г.

КРАСИВИЯТ, СИЛНИЯТ, ЖИВИЯТ БЪЛГАРСКИ ДУХ

   
    Казвам го със сигурност – достойни и горди българи изпълват небесата над нас и в нас с красота и обич, с радостта от живота, с надежда за бъдеще. Виждам как в очите им още пристъпват буквите на Кирил и Методий и как откриват с блясък тоя свят, с любопитство и вяра. Не мога да им се нагледам как събират думи и образи – ум и разум! – като слънчеви зрънца и пламъчета крехки. Словесни дръвчета люлеят нежни клонки по пътищата на кръвта ни и млади птици с гнездата си ги укротяват. Много песни поникват в гнездата и всяка спуща корен в българския живот.
       Благословени буквите на Кирил и Методий, ще кажа, благословени са, че могат ведно да слеят разума с душата. И се гордея, и сияя от възхита, че все растат и все летят през годините и вековете моите духовни братя и сестри. Растат и летят  – да съберат земята и небето. Въпреки робията. Въпреки държавния строй. Въпреки политическата система. Въпреки всичко.
        Всякога и отвсякъде напира и избликва българската красота и сила, българският дух…
       Българският дух… Българският език и българското слово… Сред тези неутешими небеса поляга многоцветната дъга на нашата култура. Литературата и изкуствата в живота на милото ни Отечество. Изворите на нашето родолюбие. Звездите и светлината  на всеки народен празник.         
      Можем ли да си представим духовността в нашите дни без Йордан Йовков и Дора Габе, например? Те са мъдреци. Ние се вслушваме в гласовете им. Обгарят ни искрите на словесата им. Прониква и бие в нас красота, изваяна  в копнежите на мисълта им. Люлее ни магията , която преобразява душата. Това са уроци по човеколюбие.  В тях тупти висока нравственост и звучи преобразяващата сила на любовта. Двамата – Йовков и Дора Габе – обтягат широка следа в българското духовно краище… Двамата тръгват от Добруджа и чрез Добруджа и добруджанци стигат до общовалидни за България и за човечеството истини  и художествени прозрения.
       Досещам се как през далечната 1974 г. Дора Габе ме попита помня ли някое стихотворение от детството и юношеството. Стихотворение, което остава в сърцето и бди в душата за цял живот. Отвърнах й: ”Единственото стихотворение, което зная наизуст,   е „Опълченците на Шипка”. Така ме беше завладяло и бе спуснало корени в кръвта ми, че дори от сън да ме вдигнат, казвах го като молитва. Никой освен Дядо Вазов не е постигнал в словото си трагизма и величието на борбата ни за свобода със знамето на българския дух. Така мисля днес. Едничък  той, народният поет, бе успял да спре дъха ми и да разтупка сърцето ми до лудост, готово да се пръсне от мъка и възторг. Додето съм жив, няма да забравя стиховете, които ме опияняват от гордост:”България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е, тя ще ни съзре. Ако би бегали, да мрем по добре!”
       През годините с Дора Габе неколкократно отваряхме дума за Поезията. За мястото на Поезията в живота. За нейните корени   и проблясъци в духовната ни култура. И нали често се питаме какво е мъчилище – може би е страданието да си неспособен да обичаш. А не е ли по-сложно и по-мъчително да останеш човек? Не е необходимо дълго да живееш, за да си полезен. Промяната от детето до стареца е нищожна. Който няма нищо в главата си, е глупак и на 18, и на 88 години… Аз размишлявам – няма по-голямо мъчилище от това да останеш човек, пълен с любов към хората. Човеколюбец звучи като Поет. Иначе – без хуманност и състрадание – животът нивелира индивидуалното съзнание. Остава само регулираното, масовото съзнание. А това води до всеобщо лицемерие. Срещу лицемерието може да се изправи Поезията. Което значи духовността, художествеността, културата…
       Днес искам да смутя съня на времето като Йовков, като Дора Габе. Като мнозина още поети, писатели, народни будители. Искам времето да става все по-духовно и простакът да не е вездесъщ. Искам да развълнувам, да обезоръжа непристъпните сърца и бронираните чувства. Искам хората да изживяват лирични и прекрасни неща… Вярно е, че любовта към Поезията позамря. Но поначало българинът  вярва на поета. Поетът е учител и компас на хората. Дарява им своите звезди, извезани в страдание. Казва им, убеждава ги, че човекът е необятна вселена от хубост, скърби и желания. Учи ги с очите и душата си да разбират и да променят себе си и света. Събира най-важното в една болка, в един вик, в един възторг, в една надежда. Учи ги да живеят, да изпитват радостта от живота. Животът е средище и училище на любов, духовност, труд и култура.
      Да припомняме ли, че мързеливите, бездарните и завистливите са голяма и страшна сила?! Те създават атмосфера на тайнственост и пронизваща тревога. Те виреят в среда на обърканост, отчаяние и страх. Трябва да се пазим от тях, от намеренията и набезите им. В същото време – да раздухваме и най-слабата искрица обич, за да пламне огънят на красотата и поезията, на вярата и доброто. Готов съм с труда на мислите си да помагам за това. Не искам да виждам наранен и нажален, плувнал в сълзи поглед. Моля се  яростта и злото да не се настаняват между нас. Работя за доброто и прокарвам неговия път.
       А сега питам сам себе си със силата на българската азбука и българското слово: горди и щастливи ли сме днес? Говорим ли, пишем  ли, пеем ли, каквото мислим, без да се страхуваме? Живеем ли свободни – не безлика тълпа, а съдружие на неповторими личности? И точно днес като гражданин  си мисля – дори и да продължава десетилетия и столетия, една власт, основана върху лицемерие и страх, не е трайна. Пагубна е тази власт. Страхът се превръща в омраза и ненавист. Казал го е Шекспир, откривайки всичко за човешката душа.
      А нима нашите души са пресъхнали извори?  Да не забравяме – човеколюбието започва от честността, а единствено Бог трябва да бъде нашата съвест. Който си работи нивата, не мисли да прави зло, казва Мъдрецът. Затова нека да напомним, че добрите намерения не са нищо, ако не се превърнат в добри дела. Затова нека да премахнем от пътя си фарисеите, да спрем нашествието на демагогията, да отворим вратите на нашите най-чисти и най-светли желания. Когато желанията са чисти, сърцето е справедливо, човек се изправя и става добър, отново нарежда мъдрецът. А когато човек става добър, в челядта му се настанява ред. А когато в челядта настане ред, и народът добре се управлява, настоява той самият.
       Искам да съдим за българската духовност и култура по върховете й, по измеренията и величието на братята Кирил и Методий… Да не съдим  по дребните и дори средните прояви на творците. Върховете в литературата и изкуствата са лицето на българската духовност и култура. А върхове се създават, когато във всяко време, във всяка епоха творците се чувстват господари, а не молители, ласкатели и слуги. Това означава да носят висока нравственост и да проповядват морално отношение към другите хора. Към рода и семейството. Към народа. Към Отечеството…

 Д р а г н и   Д р а г н е в